ДОБРОВОЛЧЕСКИ#ДНЕВНИК

3 интересни неща от мисията ми като доброволец на маратон

От известно време се чудя…

Как да направя поредица от истории на градски добротворци. Как точно да я формулирам, как да подбера хората, които да споделят своите преживявания и опит в сферата и т.н.

И днес, както си ръкомахах като регулировчик на един маратон и упътвах участниците към финала, ме осени прозрение. Няма какво да го мисля, просто започвам! Стартирам с моя лична история от същия този маратон, защото той е поводът тази поредица, #ДоброволческиДневник, да вид бял свят.

Какво пък толкова, поредният маратон, ще си помислите. Обаче аз не мога да се съглася с вас и сега ще ви разкажа защо.

Ето как започна всичко..

Почти обикновена неделна сутрин с малката разлика, че трябваше да стана в 6:30 (за протокола – дори за работа не ставам толкова рано). Причината бе, че трябваше в 7:30 да съм на поста си в Борисова градина като доброволец на маратон, част от екипа на Кауфланд София Полумаратон. Тежка задача си е ранното ставане, особено след концерт на любимия Таралежков, но алармите и волята правят чудеса.

Оказа се, че съм на пост до вход за коли, който беше затворен и наблюдаван от полицай, грижещ за гладкото протичане на спортното мероприятие. Това беше добре дошло за мен, защото въпросният представител на реда много ми помогна в ‘регулирането’ на минувачите, които бяха много кисели като за неделя сутрин в парка. Но за това ще ви споделя малко по-долу в поста.

Me, my other half – The Coffee and my bike 🙂

Цялото събитие трая три часа, от старта в 9:00 ч. до 12:00 ч., когато покрай мен мина и последният участник. Признавам, в 6:30 не бях много ентусиазирана и в просъница се питах, защо съм се съгласила да съм доброволец на маратон – спортът не ми е най-силната страна. Но нещата се промениха. Причините бяха много.

Първо, за да стигна, яхнах педалите и си направих една сутрешна загрявка с колелото, което автоматично вдигна настроението ми с един пункт. Втората причина беше, че изпих кафето си в парка. Беше толкова тихо и зелено, а слънцето тепърва се събуждаше с мен. Какъв по-хубав старт на деня, ако си в града. Е, да, не може да се сравни с кафе по изгрев на плажа, разбира се, но работим с каквото разполагаме 🙂

И така дойде време за старта, малко логистични приготовления и.. ето ги и тях – маратонците. Като видях колко много хора бяха станали в ранни зори в неделя, за да дойдат на маратона (по данни на организаторите са стартирали 1200 души, което хич не е малко) и ми стана едно такова хубаво. А имаше и доста деца, което беше още по-обнадеждаващо.

‘Любимото’ ми червено, защо всичко винаги е червено 🙂

🏃🏽‍♀️🏃🏽🏃🏽‍♀️🏃🏽🏃🏽‍♀️

Ние, хората, сме си доста социални животни. Повечето от нас, и аз лично, сме силно обвързани и зависими от колективния дух и ентусиазъм. Няма да крия, чувствах се горда, че съм допринесла.

Три неща ми направиха много силно впечатление по време на тази доброволческа мисия. Едното, за съжаление, не е точно позитивно, но трябва да говорим и за кофти нещата. За това какво да направим, за да се променят. Та тези три неща са следните:

*Усмихнатите участници 🙂

Зареждащо е да видиш толкова много (1200, както споменах по-горе) щастливи хора, станали в ранни зори да потичат в парка.

Усмихнатите маратонци

*Полицаят, който четеше Библията

В един момента въпросният полицай, който ми помагаше, се подпря на една от преградите встрани, извади малка книжка и се зачете. Не знам дали беше точно Библия, съдейки по размера на книжката, но със сигурност беше някакво подобно четиво. Споменавам това, защото не е нещо, което може да се види всеки ден.

#3

Колкото и да ми се иска истории ми да са позитивни, в реалния живот нещата не са само розови. Затова реших да споделя и едно нещо, което малко ме натъжи.

Голяма част от минувачите се отнесоха доста неуважително към маратона. Не само разбутваха бариерите и пресичаха през центъра на трасето, докато хората бягат, но и когато ги помолехме да заобиколят, някои от тях реагираха много грозно. Няма да навлизам в подробности за коментарите и отношението им, защото наистина не искам да развалям тона на цялата историята.

Ще кажа само едно нещо. Винаги съм адмирирала хората да не се спират пред бариери – но такива, които са на пътя им да сторят нещо добро, а не тези, които помагат на другите да го правят.

И така въпреки дребните премеждия, всичко завърши добре. Маратонците финишираха, взеха медалите си, а ние, доброволците, си тръгнахме с онова чувство на удовлетворение от добре свършената работа.

Искам да уточня, че не ви разказвам тази история, за да се запишете като доброволец за първото спортно събитие. Да бъдете доброволец на маратон не е единствената възможност. Искам само да ви покажа колко много дава доброволчеството по принцип – нови познанства, нови преживявания, нови предизвикателства. Мисията изберете по сърце – там, накъдето то ви влече, и нещата сами ще си дойдат на мястото.

Ще се радвам да споделите в коментарите и вашите иннтересни моменти от доброволчески акции, в които се участвали. Такива, които никога няма да забравите – емоционални, забавни, нелепи…

Моменти, които са ви променили завинаги 🙂

Приятно ДоброТворене 🖤

gradskiistorii

Leave a Reply