СКАРАБЕИ В ГЛАВАТА МИ...

С дъх на лавандула…

Сряда. Денят, в който той си тръгна. Всъщност той не си тръгна, защото домът му се намираше в противоположната посока – на север, а той се отправи на юг, за да извърви още 5 хил. км. до крайната точка на своето приключение. Той просто продължи по пътя си.

Интересно нещо е животът. Толкова много хора пресичат пътя ни, че понякога нямаме време да осъзнаем какво означават те за нас, докато не си тръгнат. А понякога просто не искаме да мислим за това. Единственото, от което искаме, е да се насладим на момента, защото знаем, че изпуснем ли го – няма връщане назад. Искаме да вземем всичко от този миг, без да мислим за вчера, за утре – защото има само сега, само тук и сега. Това е най-доброто бягство от реалността, защото искаме или не, тя е съвкупност от преди, сега и след. А щастието е само в настоящето. Щастието няма минало и бъдеще време, няма и рамка, с която да бъде измерено, защото то е онова състояние на духа, в което за миг постигаш хармонията, към която се стремиш през целия си живот – хармонията със самия себе си. В един единствен миг.

Мисля си, дали пък този миг не е рожба на два паралелно съществуващи свята – „светът на това, което е“ и „светът на това, което би могло да бъде“. Във вихъра на своето случване те съществуват успоредно, без да си пречат, без да зависят един от друг, но понякога… понякога поради никому неизвестни космически причини, тези два свята някак си променят хода и навлизат в орбитите си. За микро мили секунди – но се случва. И там, където се докоснат, за някой несретник се пръква един миг на щастие.

Не искаше да се обръща назад, защото това би издало наличието на емоции в нея. Всичко, в което тя дълбоко е вярвала през всичките тези години е, че емоциите са слабост и затова никога не оставяше своите да изплуват на повърхността. Не би допуснала хората да я мислят за слаба. И наистина всички я възприемаха като силна, еманципирана жена, която знае какво иска и следва пътя си. Но истината беше далеч от този образ, който тя изгради за себе си и използваше като защитна стена през всичките тридесет лета на своето самотно съществуване. Да, тя наистина знаеше какво иска – истинска любов – единственото нещо, което никога не е имала.

Въпреки че не искаше да поглежда към отдалечаващата се фигура, тя не успя да си го наложи и глава ѝ сякаш сама се обърна назад. Знаеше, че сигурно никога повече няма да го види. Изненадата дойде точно в този миг. Той също я гледаше… извърнал глава в посока противоположна на хода му, очите му, изпод шапката, я пронизваха. Тя се обърна още няколко пъти, преди да стигне входната врата, и всеки път, когато се обръщаше, той продължаваше да я гледа.

Изкачвайки се бавно по стълбите си спомни за историята на един човек, когото бе срещнала преди няколко години. Разказ за един плаж в Тайланд, един хамак, една красива луна и… любов за една нощ. Той се опитваше да я убеди, че хората могат да влюбят и отдадат на 100% на някого, когото срещат веднъж в живота си и никога след това. Неговата теория ѝ се стори твърде мъжка тогава – една гореща нощ в прегръдките на красива непозната, нощно къпане в морето и нито следа от случилото се на следващата сутрин. В нейния случай бяха три дни. Три прекрасни дни от живота ѝ, които никога нямаше да забрави и един невероятен човек, който я прие такава, каквато е. Човек, който не можеше да ѝ се насити, казваше ѝ колко е красива с непокорната си коса сутрин, който я държеше за ръка през цяла нощ и я гледаше с „онзи“ поглед…

Да, това наистина беше любов за три дни. Любов с дъх на лавандула от малкото кафяво шишенце, което той държеше в десния джоб на раницата си.

gradskiistorii

Leave a Reply