Gradski#Истории, istorii#ЗаДоброволчество

Откраднато изкуство

Какво означава да видим света около нас?

Гледат очите – вижда мозъкът. Слушат ушите – чува мозъкът. Докосват пръстите – усеща мозъкът. Защо ви казвам това, ли? Защото загубата на едно от сетивата ни не означава, че губим способността си да възприемаме света около нас и желанието да го пресъздадем и предадем на другите, пречупен през нашата собствена призма.

Всичко това научих от разговора ми с Алберто Стайков, който е приел за своя лична кауза да подобри качеството на живот на незрящите в България и по-конкретно – да им върне „откраднатото изкуство“.

Алберто е професионален фотограф, който ни доказва, че има начин незрящите хора да се докоснат до визуалното изкуство и не само това – те могат и да създават такова. Първата инициатива от цяла поредица в тази насока (включени в кампанията „Преодоляване на границите“ на „Фондация Графия“), е стартиралият през пролетта на 2013 г. курс по сетивна фотография „Камера Лусида“ за хора с частична или пълна загуба на зрение.

Но нека започнем от самото начало.

Една погрешна диагноза = едно добро начинание

През 2000 г. Алберто е диагностициран с патология на очите, която според лекарите ще доведе до пълна загуба на зрението му, ако не носи специални контактни лещи. За щастие това не се случва, но фотографът дълго време живее с мисълта, че ще ослепее. През този период, в който се опитва да осмисли и приеме тежката диагноза, той започва да проучва какви са алтернативите му да продължи да се занимава с фотография, ако наистина загуби зрението си, защото освен професия това е и най-голямата страст в живота му.

Един ден случайно открива каталог от изложба на 20-те най-известни сетивни фотографи в света. Решава да проучи методологията на този вид изкуство и да се свърже с всеки от фотографите. Започва трескаво издирване на контакти в интернет и обмен на информация по всички възможни канали с хора, запознати с темата. През есента на 2013 г. организира изложба с творби на участници в курс по фотография на мексиканската асоциация „Очи, които чувстват“ за обучение на незрящи и хора с влошено зрение, с цел да се покаже на хората в България, че по света има незрящи фотографи. 

По-късно решава да направи такъв курс в София, като той самият става едновременно организатор и преподавател. Заимства някой методики от курса на мексиканската асоциация, адаптира ги към идеята си неговият курс да бъде насочен към по-голяма група от хора и в края на 2013 г. първият у нас курс по сетивна фотография е вече факт.

Малко след края на курса, в началото на 2014 г., Алберто решава да създаде „Фондация Графия„, защото докосвайки се до живота на незрящите, осъзнава, че има много неща, които трябва да се променят и някой просто трябва да започне от някъде. Негови съмишленици в начинанието са Емилия Гегова и Ивайло Донков – съоснователи на фондацията.

Дейността на „Фондация Графия“ се посвещава изцяло на каузата да се осигури равен достъп на незрящите хора в България до визуалните изкуства.  Създателите ѝ откриват информация за множество подобни инициативи – специализирани изложби, оборудвани с така наречените тактилни карти (тактилни графики), придружени с Брайлов текст или аудиограми с описание на творбите, кино за незрящи и други, които вече са реализирани по света. В България информираността по темата е много ниска. Алберто и колегите му си поставят за цел да повишат знанието на хората по отношение на трудностите, които имат незрящите и чрез всички възможни канали да работят за осигуряване на достъп до „откраднатото изкуство“. Алберто разказва, че е попадал на информация за организирането на подобни събития и у нас. В повечето случаи обаче те са достъпни за органичен брой посетители и малки затворени общности, а според него трябва да са отворени за всеки, който желае.

Мисията на „Фондация Графия“ е да помогне за преодоляване на невидимите граници, които съвременното общество поставя между хората с нарушено зрение и всички останали, както и да запознае повече хора с магията на фотографията. Това са и основните насоки на инициативите, по които работят в момента, обединени в кампания под наслов „Преодоляване на границите“.

– Курс по сетивна фотография по проект „Камера Лусида“,  предназначен за хора с нарушено зрение;

– „На разходка в изложбата“, проект за изработка на тактилни карти за осигуряване на достъп до творби на изкуството за незрящи хора;

– Благотворителна „Вечеря на тъмно“, въвеждане на зрящи в света на незрящите;

– „Фотография за малките“, курсове за деца;

– „От любов към фотографията“, онлайн курс.

Курсът по сетивна фотография днес

В средата на март 2016 г. стартира поредното издание на курса, което се провежда в Софийска градска художествена галерия два пъти месечно. В него участват 12 души на възраст между 24 и 55 години с пълна или частична загуба на зрението. Проектът е финансиран по програма „Култура“ на Столична община. Настоящото финансиране е до края на 2016 г., но организаторите търсят начини да продължат да провеждат фотографския курс и за в бъдеще.

Първоначално курсът включвал главно теория – как се прави композиция, техники за снимане, как се насочва фотоапаратът, как се усеща  светлината и други основни техники при снимането. Впоследствие Алберто решава да увеличи практическата част и да въведе уроци по аналоговата фотография. Планира да снимат с лентови апарати и камери обскури, след което курсистите да имат възможността да влязат в лаборатория и да се научат да проявяват и копират снимки върху фотографска хартия.

Алберто иска да ги научи да изразяват себе си чрез медията. „Ние като фотографи не се учим да снимаме, а да виждаме. Учим се как чрез изображението да предадем собствения си поглед на другите. А как един незрящ човек може да се научи да вижда света през обектива? Това, че той не гледа, не означава, че не вижда. Мозъкът е главният орган, който възприема света около нас. Въпреки че липсва едно от сетивата, това не означава, че човек не възприема света, в който живее“ – разказва той. Според него днес битува  „окулоцентризъм“ (“ocularcentrism” – от латинското „oculus“ – око). Тъй като 83% от информацията се възприема чрез зрението, хората несъзнателно са започнали да пренебрегват останалите си сетива и това е една от причините толкова трудно да се възприема и идеята за незрящи фотографи.

Тазгодишният курс ще завърши с благотворителна изложба на творбите на курсистите.

Какво всъщност е сетивната фотография?

Оказва се, че не само у нас, но и по света няма събрана и описана на едно място цялата технология и методология на това изкуство. Информацията, която Алберто и неговите съмишленици намират, е откъслечна и непълна. Сетивната фотография разчита на всички останалите сетива на човек, с изключение на зрението. Например, един незрящ творец може да разбере на какво разстояние и къде точно се намира обектът му по звука (ако обектът му говори) или докосвайки лицето му, да нарисува образа във въображението си, преди още да го е заснел и т.н.

За някого „фотография за незрящи“ може да звучи абстрактно и дори парадоксално. Как е възможно някой да улови и предаде на околните невидими за него самия образи? Истината е, че има много начини това да се направи и вече е правено по света. Навлизайки по-надълбоко в темата, изплува фундаменталният въпрос какво всъщност означава да си творец. „Изкуството не е само форма и изпълнение. Изкуството е самата идея, концепцията, посланието на твореца“ – казва Алберто. Според него досегът с изкуството насърчава прилагането на артистични практики в ежедневието, като по този начин кара хората да преосмислят начина, по който възприемат света около себе си. Тя провокира незрящите творци да предадат света такъв, какъвто го усещат и преживяват.

Какво променя досегът с визуалните изкуства в живота на незрящите хора?

Някой може да се запита „За какво им е на незрящите фотография?“. Отговорът е простичък – за същото, за което тя служи на всички останали. Чрез нея могат да се себеизразяват, да запазват спомените си, да се докоснат до света на изкуството и дори да станат част от него като творци. Всичко това им помага да научат нови неща, да обогатят и подобрят качеството си на живот като цяло. Чрез курса по фотография, Алберто провокира курсистите си да предизвикват себе си, да покажат света през „техните очи“, взимайки назаем окото на камерата.

Тук искам да вмъкна историята на Ивайло Донков, който освен съосновател във „Фондация Графия“ е  и участник в курса. Ивайло е оперен певец по професия и призвание. Малко след като се е записва за курса, той споделя със своя преподавател, че досегът с фотографията го е накарал да преосмисли начина, по който възприема света около себе си. Тъй като той е без зрение по рождение, никога не е отдавал особено голямо значение на това как изглеждат нещата около него. Идеята да предаде на други хора света през неговите очи пробужда любопитството му да опознае обектите, които го заобикалят.  

Какво следва?

Алберто признава, че има много пречки и неясноти около всичко, което прави, но това не само не го кара да се откаже, а напротив, мотивира го допълнително. Учи много неща в движение – как се изработват тактилни карти, как се ръководи НПО в България, принципи, законови особености, какви са начините за финансиране и т.н. И продължава да работи по своите проекти. Мечтае за собствен музей на фотографията и киното, пригоден и към нуждите на посетителите му с нарушено зрение, преговаря с един от големите кино-салони в София за  създаване на кино за незрящи, планира изложби, оборудвани с тактилни карти и аудиограми, преговаря с музеи и галерии, за да се измислят начини за адаптиране на техните постоянни или временни експозиции към нуждите на хората с нарушено зрение.

В края на разговора ни споделя, че има много идеи, които тепърва ще проучва как да осъществи. Осъзнава, че това са само идеи, но все от някъде трябва да се започне. Всяко хубаво нещо на този свят, в началото е било само налудничава идея в нечия глава. Докато един ден…

Текстът е публикуван за пръв път в Информационния портал за неправителствените организации в България.

Снимка: Алберто Стайков – „Graphya – Art and Photography“

gradski istorii

Leave a Reply